| Графитите са в пещери,вдълбани в скалния масив. Номерацията на пещерите е от запад на изток: На около 2км. югозападно от село Царевец се намира местността „Говедарника“. Просторна речна тераса,разположена върху левия бряг на река Искър е оградена от север с отвесни високи скали,в които природата е издълбала пещери и ниши. Върху стените на тези причудливи образования и днес продължават да стоят издълбани с остър предмет рисунки,изобразяващи животни,човешки фигури,тайнствени знаци,конници. Много от рисунките са придружени с надписи.
Тези рисунки се отнасят към три различни периода:ІХ-Хв.,ХІІ-ХІVв. и ХV-ХVІІв. Това е единственото място в България,където могат да бъдат видени надписи от толкова дълъг период и където отделните периоди могат да бъдат ясно разграничени. Забележително е,че върху стените на пещерите се виждат и надписи и изображения от началото на ХХ век като най-новите графити са от нашето съвремие.
Рисунките при с.Царевец са най-голямото находище от времето на ХVІ-ХVІІв. Тук са открити голям брой изображения,придружени с текстове и отразяващи конкретни исторически събития:татарски нашествия,природни бедствия,епидемии и др. Пещера 1. Входът е широк 2,50м.,висок 1,60м.,дълбочина на пещерата 3м.,височина 1,95м. По лявата стена на пещерата и над входа се виждат вдълбани в скалата фигурални изображения. Рисунките са опушени и с нарушена цялост от съвременни подписи. Изображенията са моделирани със силно подчертан примитивизъм,стилизация и неточности в пропорциите. Различават се предимно човешки фигури,птици и геометрични тела. От двете страни на входа,отвън,има две-три дупки,които навеждат на мисълта за входно съоръжение. В момента липсват данни за културния пласт. Над тази пещера има още две пещери с аналогични размери. Пещери 2,3. Стените им са покрити с човешки фигури. Някои от фигурите наподобяват кози,щърпкели,коне,дървета и др. Впечатлението е,че стените са разделени на квадрати и рисунките са групирани по теми. В пещера Й3 рисунки има и върху стените на коридорче-ръкав,което отвежда в малко странично помещение. Пещера 4. Тя е по-широка от описаните три. На лявата й стена са изобразени човешки фигури,кръгове,дървета. Намира се на около 300-400м. източно от първите. Пещера 5. Тя е малка,като останалите,но е висока над 5м. От ляво и дясно по стените й има чудесно изпълнени рисунки –жена в поза на „Оранта“със „сокай“на главата,елен със силно,красиво разклонени рога. От всички пещери тази като обем е най-добре оформена,а рисунките,макар и стилизирани,явно надхвърлят границите на примитива. Тук неизвестните автори са направили опит за композиция. Например,ловна сцена:мъж с тяло анфас,лице профил и лък в ръцете;пред него бягащ елен,група животни в по-едър и по-дребен план. Налице е стремежът на автора за перспективно изображение на нещата и предметите.
Пещерпите продължават по целия масив в източна посока. От размерите,които даваме,е ясно,че те са съвсем малки,непригодни за живеене. Белоградчишките скали са уникални скални образувания,разположени в Предбалкана,на 52 км югозападно от град Видин,182 км от София и 68 км от Монтана.  
Те се простират (от запад на изток) от Ведерник,около град Белоградчик,с. Боровица,до с. Белотинци и се простират на 30 км дължина и 3 до 5 км. ширина. Височината им достига до 200 метра. В пясъчника и варовика има над 100 пещери. Скалите оформят фантастичните фигури –на хора,замъци и животни и пренасят посетителя в един друг,приказен свят.
Големият пътешественик Жером Бланки пише през 1841 г.:„Нито прочутите клисури на Олиул в Прованс,нито дефилето Пинкарбо в Испания,нито Алпите,нито Пиренеите,нито най-древните планини в Тирол и Швейцария притежават нещо,което би могло да се сравни с това,което видях в България при Белоградчик.“ От скалите с образи на хора и животни,от замъците като в приказките се възхищава и Константин Иречек. „Това с думи не може да се опише. Това трябва да се види!“,възкликва той. „Едва ли някога е построявана по-романтична крепост от Белоградчишката“,казва през 1862 година и видният унгарски географ и учен Феликс Каниц. Дядо Йоцо е литературен образ. Герой от разказа „ Дядо Йоцо гледа” на класика на българската литература Иван Вазов. ”… Тоя дядо Йоцо,прост,но събуден старец,прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла,грозотии и безнадеждност,беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година.    
Той остана жив,но умря за живота,за светлината,с неугасен таен копнеж в сърцето да види „българското” – така той наричаше свободна България! В душата му живееха само образи от черното минало. Той виждаше в мислите си ясно ,което е виждал с очите си някога:червени фесове,гъжви,камшици,свирепи турци със свирепи лица,една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда,роден в нея и умрял в нея.” Когато узнава,че в България вече няма турци,в него се поражда неутолима жажда да „види” българското.”… Той се боеше,че ще умре,преди да разбере какво нещо е „българското”;или че може да изгуби от старост ума си,без да познае това чудно нещо…”. В разказа на Иван Вазов няма категорично назоваване на името на селото. Нравствените черти обаче на Дядо Йоцо,неговия непримирим копнеж да „види” по свой начин българското,неподправената радост от допира на ръцете му до новото в България,топлите сълзи на силно душевно вълнение,търкулващи се от слепите му очи при всяка среща с новото,онова дълбоко родолюбие,пренесено с цената на черния страх от турския камшик през вековете отвори сърцата на планинците от Очин дол за слепия старец,който е живял „… в едно затънтено планинско,от няколко кошари селце,загнездено в един висок усоен валог на Стара планина,над Искърската клисура”,досущ прилично на тяхното. Жителите на село Очин дол го приеха като един от тях. Дариха му ъгъл земя,издигнаха му паметник,но не надгробен,а бял и величествен за прослава,построиха му дом,който ще отвори врати за всички българи като етнографски музей,издадоха вестник,регистрираха запазена марка,утвърдиха традиционен празник,определиха награда за родолюбие все на името на този „честит слепец”,ненадейно издъхнал от вълнение на високата канара ,с шапка в ръка,поздравявайки нова България. На Дядо Йоцо! В село Очин дол е увековечена паметта на Дядо Йоцо и ще остане за винаги,ако не неговото родно,то задължително неговото село! Паметникът на Дядо Йоцо се намира на най-обгледното място – голяма,естествена канара,деляща разстоянието между селото и Искъра. Туристическият комплекс „Дядо Йоцо гледа“е решен интересно в архитектурно отношение. Във началото на парка,сред озеленена красива площ е разположена построената във възрожденски стил механа „Дядо Йоцо“,съхранила традициите на Очиндол.
Предстои изграждането на хотел и етнографски музей.
Трите сгради ще затвърдят красив вътрешен двор със калдъръм и цветя. Наградата за родолюбие „Дядо Йоцо” се връчва ежегодно. В тях има право да участва всеки българин,който реши да дари няколко родолюбиви мига от времето си,за да предложи или да гласува. За 2006 година наградата за родолюбие бе връчена на народния певец Илия Луков за идеята му за най-дългото българско хоро и пътуването му по света. За 2007 г. наградата беше връчена на Пламен Петков за поредицата му „Българите“. По решение на Министерството на културата на България от 2008 г. празникът „Де е българското“е обявен за общонационален. Първият национален фолклорен празник „Де е българското“се проведе на 1 юни 2008 г. край паметника на дядо Йоцо. Леденика е пещера в Стара планина с множество галерии и интересни карстови форми — сталактити и сталагмити,датиращи от хиляди години. Пещерата е дълга около 300 м. Тя има десет зали. Най-голяма е Концертната зала. Към нея води Проходът на грешниците. През него може да мине само този,който е с чисто сърце. Някога пещерата е била пълна с вода,но постепенно водата е изчезнала и е останало само едно изключително малко езеро — Езерото на желанията. Според легендата,ако някой потопи ръката си в ледено студеното езеро в пещерата и си пожелае нещо,желанието му ще се изпълни. Пещерата Леденика се намира в северозападния – Стрешерски дял на Врачанската планина,на 19 км от гр. Враца.    
Входът ѝ е разположен в най-ниската част на Леденишкия увал при надморска височина 830 м. Първата зала е Преддверието (най-ниската част на пещерата). През зимата и пролетта тази зала очарова с ледено кристалната си украса,дала името на пещерата. Няколко метра човек трябва да се движи ниско наведен през прохода “Плъзнята”,за да стигне до малката зала,която има почти кръгла форма,а след още едно стеснение се озовава в Голямата (Концертна) зала. Тук всичко е величествено и неповторимо,като се започне от Крокодилът,Главата на великана,Соколът,дядо Коледа,къщичката на баба Яга и много други.
От голямата зала през железни мостове преминаваме през Малката и Голямата пропаст,през коридора “Завеските”,за да стигнем до не по-малко красивата “Бяла зала”. Тук могат да се видят Свекървиният език,Жената на великана,Слонът,Къпещата се девойка. Най-високата точка на пещерата се нарича “Седмото небе”. Температурата в пещерата варира от –7°С до –15°С,до 8°С във вътрешността. Влажността на въздуха е 92%. Пещерата е била известна още по времето на османското робство. Овчарите са я използвали за да съхраняват вътре овчето мляко.
През зимата и пролетта пещерата е приказно красива. В първата зала,наречена Преддверието,се издига огромна ледена колона с диаметър близо 21 м На пода,под високия купол стои красив комплект за вино – от ледени бутилки и чаши,сякаш посипани с пудра. На някои места блестят чудни синьо-бели водопади. Ледените сталактити приличат на мечове – къси или по-дълги,стигащи до 4 м. И всичко искри с диамантен блясък.
Нисък коридор свързва Преддверието с “Малката зала” –почти кръгла зала,от която през пещерния коридор “Комата”,попадате в Концертната зала.
Според специалистите тя има божествена акустика. Под Концертната зала се намира още една – Хладилника. В минали времена хората са я ползвали за съхраняване на семена.
Тук всичко е величествено и неповторимо,като се започне от Крокодилът,Главата на великана,Соколът,дядо Коледа,къщичката на баба Яга и много други.
Отклонявайки се вдясно,стигаме до едно малко синтрово езеро с дълбочина 0,50см,чиято вода е вълшебна.
Първите си посетители приема през 1961г.,а през 1962г. е обявена за природна забележителност.
Подземното царство на пещерата Леденика е толкова красиво и уникално,че е невъзможно да бъде описано,то трябва да бъде видяно. По източници и предания манастирът е издигнат по време на Втората българска държава XII–XIV век.
Легенда говори,че цар Петър Делян (Петър II) е починал в манастира,който временно е бил и столица на България. Пръв игумен на светата обител е станал братът на българския владетел.
Манастирът е по-известен с нехрамовото си име „Седемте престола“,заради своята уникална черква. Предание разказва,че седем боляри създали седем селища в близост до манастира -Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесковдол, Желен и Лакатник. В черквата има седем параклиса (престола) и специалистите твърдят,че подобна не се среща никъде другаде сред българските християнски култови сгради. Със сигурност манастирът е съществувал през XVI в.
Северно от него има градище и останки от крепост. Местните хора я наричат Латинското кале,малко останки от което (части от каменна стена) и днес могат се видят,след като се поеме по стръмна пътека,започваща от манастира. Днешната порта на Седемте престола е взета именно от тези останки.
Друго предание говори,че в турско манастирът бил разрушен и опожарен. Вълчан събрал войводите. Решили да вдигнат манастира. Войводите били седем:Вълчан войвода,поп Мартин,Спирос Димитър,Маленко сърбин,Емин бей,Али бей и Петър. В тяхна чест църквата била направена със седем престола. Вълчан намислил всичко,за да скрие входа за подземието на калето. Там в подземието имало римско съкровище.
В манастира е пребивавал и служил литургия и Св. Софроний Врачански,епископ на Врачанска митрополия,в чийто диоцез е попадал манастирът тогава.
Манастирът е бил любимо място за поклонение на българския класик Иван Вазов,който е написал за него стихотворението "Клепалото бие".
Сред забележителностите на манастира е гробът на известния български детски писател Змей Горянин (1905-1958 г.) в двора зад църквата.
Сегашният манастир е оформен при възстановяване през 1970 г. Към манастира през 1848 г. е изградено килийно училище. Манастирът е бил духовен и религиозен център с особено значение за развитието на околните селища по времето на турското робство. 
Черквата на светата обител
"Седемте престола"се намира на 86 км от София и това го прави популярна дестинация за разходка през уикенда за жителите на столицата. Прекрасно е реставриран и разполага с 50 легла,паркинг и ресторант. Манастирът е достъпен за автомобили по тесен асфалтиран път от гара Елисейна в Искърското дефиле. Гара Елисейна е спирка по маршрута на пътническите влакове,отстояща на 64 км от София и на 10-12 км от манастира. Всяка вечер до манастира отива автобус,който прави връзка с един от пристигащите влакове.
Манастирските сгради обхващат:църква,камбанария,триетажна битова сграда (килийно училище) и втора двуетажна битова сграда с монашески килии и магерница. Особена историческа и архитектурна стойност представлява старинната манастирска църква „Рождество Пресветая Богородица“. В нея под един покрив са вградени седем по-малки църкви (престоли),откъдето е произлязло названието „Седемте Престола“.
Черепишкият манастир "Успение Богородично"датира от Второто Българско царство –построен е по времето на управление на Цар Иван Шишман (1371-1393 г.),за което говори документ,съхраняван в Софийския църковен исторически и археологически музей. В периода на османско владичество Светата обител е многократно разрушавана и опожарявана. В края на 16-ти век е реконструирана от св. Пимен Софийски. В годините на национално Възраждане манастирът се превръща в просветно средище. Създадено е килийно училище,писани са и преписвани книги,жития и евангелия. Оттогава датират реликви като Черепишкото евангелие,подвързано през 1512 г. със златни корици и украсено с библейски сцени,както и евангелието на монах Данаил и създадената от Якоб книга на апостолите. През 1797 г. в "Успение Богородично"намира убежище св. Софроний Врачански. В периода 1872 –1876 г. манастира е посещаван и от членове на Врачанския революционен комитет и представители на БЦРК. В близост до Черепишкия манастир е местността "Рашов дол",където се развива последното сражение на част от Ботевата чета,предвождана от Георги Апостолов. "Успение Богородично"е посетен и от Иван Вазов през 1889 и 1907 г.,а през 1897 той е спирка на Алеко Константинов по време на похода му из тези места,след който се ражда популярния пътепис "Българска Швейцария".    
В околната местност са открити останки от стари християнски храмове,а в последно време е възстановена и реставрирана голяма част от манастира. Години наред в комплекса са се водили учебни занятия на свещеническо училище,пастирско богословския институт и софийската духовна семинария. Силно впечатление правят многото и живописни постройки на светата обител,повечето от които са построени към 1836 година от игумен Йосиф. Сред тях се откроява църквата "Св. Георги",която въпреки многобройните преустройства е запазила първоначалният си вид от 1612 година. и част от стенописите си (19-ти век,дело на поп Йоаникий),както и костницата,"увиснала"от стръмна скала върху една от сградите. Храма представлява еднокорабна,едноапсидна сграда с обширно преддверие,открита галерия и островърх купол. Сред забележителностите на вътрешната му украса е иконостас с изящна дърворезба и плащеница,извезена през 1844 година. Черепишкия манастир е обявен за паметник на културата от национално значение. Във Врачанския балкан спря да тупти сърцето на най-вдъхновения певец на революцията –Христо Ботев. В тези героични и страшни дни на 1876 г. целият Искърски край се готви с кръвта си да впише героичната летопис на Априлското въстание. Последните гърмежи срещу турското робство са изстреляни в Рашов дол.    
След като Христо Ботев е застрелян на Вола,оцелелите четници решават да преминат Искъра при Люти брод и оттам да поемат из дебрите на Стара планина. С първите лъчи на утрото на 3 юни 1876 г. въстаниците се спускат близо до природния феномен Ритлите и намират подслон в кошара в местността Рашов дол.. Но са открити от османските войски и след неравен бой загиват 12 четника начело с Георги Апостолов,един от помощниците на Войводата. С горещата си кръв тук,в Рашов дол,те отбелязват епилога на Ботевата епопея,завършека на една героична летопис.
Турците отсичат главите на убитите въстаници,забучват ги на колове и тръгват по селата,за да всяват ужас и страх. Но в село Скравена се намират достойни българи,които откупват главите на въстаниците. И там е извършено най-тъжното погребение в България. Жени измиват главите на бунтовниците,увиват ги в бяло домашно платно,запалват им свещи и ги погребват като свои родни чеда. Турците гледат слисани и занемели този свещен обряд. Те са ужасени,защото тези,които почитат своите герои,белия цвят и светлината,не могат повече да бъдат роби.
Повече от 30 години край мездренското село Люти брод,в местността Рашов дол,се провежда възстановка на последните боеве на оцелелите бунтовници от четата на Христо Ботев. Всяка година на трети юни десетки жители от градчета и села от Искърското дефиле,Враца и София се изкачват по тясната планинска пътека,за да станат свидетели на пресъздаването на геройството на въстаниците и да се преклонят пред подвига им.
Днес в горната част на стръмна поляна е запазена автентичната кошара,край която се е водило сражението. До нея е изграден малък параклис,в който са положени костите на загиналите четници,а малко по-надолу е поставена мемориална плоча. Повече от 30 години на 3 юни в Рашов дол се провеждат тържества и възстановка на последните боеве на оцелелите бунтовници от четата на Христо Ботев от жителите на с. Люти брод. И всяка година десетки жители от градчета и села от Искърското дефиле,от Мездра,Враца и София се изкачват по тясната планинска пътека,за да станат свидетели на пресъздаването на геройството на въстаниците и да се преклонят пред подвига им. Една от уникалните природни забележителности в Искърското дефиле е скалният феномен Ритлите – внушителни скални зъбери,наподобяващи ритли на каруца.    Те се намират в северния край на Искърското дефиле край село Люти брод и се издигат до 80 метра над река Искър. Дебелината им варира от три до седем метра,а дължината –между 200 и 400 метра.
От дясната страна на реката Ритлите стигат до местността Шишманица /много места в тази част на поречието на Искъра носят името на последния цар на епохата на Втората българска държава Иван Шишман,а много предания и легенди разказват за кървави сражения на българските воини с османските нашественици в тази част на страната/,през която минава стария път от София за Мездра,а от лявата страна се издигат до историческата местност Рашов дол,която е свързана с последната битка на Ботевите четници с османските поробители. Мястото около този природен феномен има богата хилядолетна история. В древните времена Ритлите са служили на римляните за блокиране на изхода от Искърското дефиле. Източно от тях,на левия бряг на реката,се намират руините на старобългарското градище Коритенград. Крепостта се издигала горе между двете най-високи стени на Ритлите,а градът спирал на юг до самия Искър,където бил укрепен със здрави каменни стени и бойници. В района на древния Коритенград са разкрити девет средновековни български църкви. Непосредствено на запад от Ритлите е историческият Рашов дол –дивна местност,където на 21.V. (2.VI.) 1876 г. паднали в неравен бой десет Ботеви четници от групата на Георги Апостолов и двама овчари,подслонили революционерите. Местните събрали костите на загиналите и до днес те се съхраняват в малка гробница,изградена на мястото на героичната битка,на около половин час път от ЖП линията. Още един час по-нагоре по пътекета и се излиза на Голямата чукла,докъдето достига маркираният с железни стълбове път на Ботевите четници от връх Околчица. |
Коментари